По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Един експеримент на главния редактор на CARRA.
Може би си спомняте за Нарцис, гръцкия митологичен герой, който се влюбва в собственото си отражение и в крайна сметка се самоубива, защото то никога не му отвърща на чувствата. Но… какво ако човек е просто обсебен от своите пори и бръчки?
Ето защо, започнах да отделям по допълнително 30 минути да се взирам в огледалото, при това всеки ден. И да, буквално половин час стоях на два сантиметра от него, опитвайки се да огледам по-подробно кожата около меката част на ухото, за да съм сигурна, че не са се появили черни точки през нощта. Това беше само началото на моя ритуал за пори: през деня се взирах в огледалото на офисната тоалетна многократно и набързо. Това, обаче, не бяха моментите, в които си казвах „Изглеждаш страхотно, момиче!”. За разлика от Нарцис, аз не бях влюбена в това, което виждах.
Надничайки в стъклото на метрото, което ставаше тъмно между станциите, улавях себе си в 20-секундни фрагменти – достатъчно време, за да потвърдя, че нищо не се е изместило, паднало или набръчкало от последния път, когато се погледнах. Не съм суетна, просто се страхувам, че хората ме гледат непрестанно… и това е изморително.
Ето защо реших да се впусна в малък експеримент и да видя дали ще мога да се справя с моите страхове. Една седмица. Без огледала.
Много по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Отлагах го около месец, намирайки оправдания от сорта на това, че трябва да изглеждам добре на важните срещи. И така, поех куршума на моя експеримент точно на Свети Валентин. Приятелят ми, както повечето мъже, изрази своето предпочитание към моята визия „без грим” (разбирайте с ненатрапчив лек грим – само спирала, мъничко черен молив в ъгълчетата на очите и прозрачен гланц).Това беше и началният тласък за моите „сериозни” намерения.
Поставих няколко основни правила: можех да хвърлям един бърз поглед веднага след като стана, за не повече от 30 секунди, задължително на една крачка разстояние от огледалото. До следващия петък!
Оказа се, че ден първи не беше толкова лош: ходихме на вечеря и дори не се почувствах неловко да бъда единствената жена в ресторанта “почти без грим”. Да си призная, исках да опитам да съм съвсем без, но мисълта, че ще съм като “измита чиния” нямаше да ми даде мира цяла нощ. И така, дори с мъничко грим, който не би следвало да има как да се развали, неприятното чувствто, че имам нуждата да се погледна в огледалото, започна изведнъж да се вселява в мен. Исках да си проверя косата, кожата… беше Свети Валентин, в края на краищата. За щастие, моят приятел е много добър в това да ме кара да се чувствам красива, така че някакси забравих за огледалата и продължих експеримента.
До следващата сутрин, когато отидох на фитнес. На подобни места е полезно да има огледала, за да се уверите, че вдигате тежестите правилно. Когато, обаче, става въпрос за клекове, йога или спининг – определено усещането за „правилно” се засилва и започвате да се гледате в огледалото постоянно, за да потвърдите, че изглеждате нелепо или толкова добре, колкото другите около вас. Все пак има косвена конкуренция, подхранвана от огледалата и избягването на всякакви размисли е почти невъзможно. На път за вкъщи, съвсем случайно усетих, че се заглеждам в прозореца на едно такси: червени бузи, косата – извън контрол, а потникът – с раздърпано деколте.
Понеделник сутрин се оказа малко по-сложна – като писател, прекарвам доста време сама в дома си, пишейки на компютъра ( и ако трябва да бъда честна, понякога стоя цял ден с пижама и маска на лицето). Тази конкретна седмица беше пълна със събирания и вечери, което беше страхотно, но също така и леко обезсърчително поради болезнената волканична пъпка, която усещах да набъбва върху кожата на челюстта ми. Направих всичко възможно да я прикрия за 30-те секунди, които ми се полагаха според правилата. Интересното, което открих е това, че ако не я търсех, пъпката нямаше да я има. Ето това е магията да не гледаш в огледалото.
Но дори да открих тази магия, избягването на огледата през деня е изключително трудно. Нашите коварни рефлекси са навсякъде – от въртящата се врата в офиса до стъклата в банята на фитнеса. Още повече: гледката на нашите собствени лица и тела, често пречи на това, което наистина трябва да се види. Ако някога сте провеждали FaceTime разговор с ваш приятел, проверявайки собствените си кръгове под очите, тогава определено разбирате какво имам предвид. И докато този тип поведение се тълкува като суета, истината е, че това е отражение на несигурността, с която се отнасяме към себе и надеждата, че когато се погледнем в огледалото, това ще рефлектира на визията, която искаме да видим.
Най-трудният момент, донякъде ироничен, беше по време на йога – място, където трябва да изоставиш самооценката и да се фокусираш върху дишането и движенията. Заобиколена от всички страни с огледала, се почувствах в капан – тъй като от няколко дни посещавах тези часове без да се оглеждам в стъклата, осъзнах, че тялото ми ще е някак различно след бягството на раздразнителния ми поглед. За двадесет минути в клас, усетих, че съм по-притеснена за мазнините по корема ми, отколкото благодарна за възможността да се чупя от часа. Това прозрение ми отвори очите.
Ако оставим пъпката настрана, останалата част от седмицата мина сравнително лесно. Успях да разбера, че моите навици за постоянно „проверяване” в огледалото са лесно заменени с дълбоко поемане на въздух и, от време на време, реплики от рода на „Добре съм!”. И наистина бях. Седмицата без огледало ми показа не само колко зависима бях от него, но и ми даде разрешение да попитам себе си какво се случва в моменти, в които не мога да видя своята външност.
Следващата събота, прекарах първото си дълго гледане в огледалото и знаете ли какво? Моите пори изглеждаха по-малки от всякога!