Когато научих, че ще имаме момиченце, изпаднах в екстаз поради ред причини, една от които беше и манията ми по розовия цвят. Когато споделих на приятелите ни новината и ентусиазма ми за купуване на бебешки дрешки, бързо осъзнах, че това чувство е далеч от нормата. Много от хората в моя кръг са жени, чиито феминизъм е обвързан с едно силно напрежение. Голяма част от феминисткия напредък през последните няколко десетилетия се е простирал в това да гарантира, че жените ще получат достъп до традиционните мъжки сфери на властта. Феминизмът е работил и е провокирал чувство в жените, че те не трябва да са нежни домошарки, припадащи си по лигави балончета, сърчица и бонбонки. Вместо това, жените са работили усилено, за да бъдат взети на сериозно на работното си място и в политиката.

В този процес, феминизмът е намалил (не съвсем неволно) и традиционните женски дейности –  носенето на розово е една от тях. Розово се е превърнало в цвета на конвенционалната женственост, оттенък, свързан не със сила и избор, а с всичко, което е репресивно на това да бъдеш нежния пол. За много жени, розовото обославя половите очаквания: барбитата са розови, за разлика от камионите и чудовищата. Докато се срещах случайно с жени, които потръпваха при мисълта за обличане на малкото им момиченце в розово, си спомних, че и аз, не винаги съм се възползвала от собствената си женственост. Все пак мога да нося къси розови поли и все пак да ме взимат насериозно.

В света на бебешките и детските дрешки, обаче, това не е странно. Дизайнерите не приемат розовото като някакъв вид феминистка рекултивация, а като подразбиращ цвят за малки момиченца. Можете незабавно да кажете кой раздел за кой пол е като гледате голямото изобилие от розови нюанси. Разбира се, не само розовите дрехи, но пък те са толкова меки сладки, накъдрени и блестящи. Едно мога да кажа със сигурност – в тези розови дрешки, вашата малка принцеса ще пробуди възхищение в хората още в първите мигове извън утробата. Мисля си за всички тези неща, които продължавам да натрупвам в огромния гардероб в дрешника и за розовия нюанс, който виждам, когато прекрача прага му.

Искам да отгледам дете, което свързва роовия цвят с едни и същи неща като мен: забавление, цветя и тържественост.. и феминизъм. Искам да знае, също така, че розовият цвят може да бъде мощен, силен и женствен в същото време. Искам, едновременно с това да я науча, че розовото е само един от многото големи възможности за избор, а не че трябва да носи този цвят, само защото е момиче. Също така, искам да видя розовия цвят в секцията за момчета. Искам да си купя розови предмети, украсени с динозаври и автомобили.

В по-широк смисъл, искам обществото да отнеме всички „женски“ черти, които отдавна са обезценени и понижени. Искам дъщеря ми да познава феминизма като нещо, което насърчава всички момичета, жени и хора, за да бъдат най-доброто отражение на себе си. Искам тя да може спокойно да обуе висок ток и да се поперчи, събирайки погледите на хората и същевременно  да избере спортен клин и това отново да породи възхищение. Искам тя да може да бъде главен изпълнителен директор или домакиня, и това да е изцяло нейн избор.

Не знам какво ще стане с розовия цвят и неговите асоциации в живота на дъщеря ми. Още по-неясно ми е какво ще се случи с феминизма. Феминистите като Beyoncé, Miley Cyrus и John Legend изместват културните разговори през цялото време към външния вид и действията на феминистките. Аз самата, само след няколко кратки седмици, ще имам едно новородено, което често ще бъде облечено в розово. И заедно, ще имаме своите си разговори за дрехи, пол, феминизъм, и какво означава да бъдеш жена по нашата собствена дефиниция.

Майка ми ме предупреждаваше никога да не обичам нещо, което не може да ми отвърне. Е, аз така и не успях да я послушам! Първият път, когато почувствах това странно пристрастяване към пазаруването, беше когато бях тийнейджър, в съблекалнята на голям детски магазин за дрехи. Лицето ми беше влажно от сълзи, а аз стоях в ъгъла и треперех и хлипах.

„Индия” – каза майка ми, надничайки през вратата на съблекалнята. „Там ще отидем. Взимам теб и сестра ти в Индия. Може би тогава ще разберетесмисъла на това наистина да се нуждаеш от нещо. Дано тогава спрете да се държите толкова разглезено”.

Всичко, което исках… поправка, нуждаех, беше чифт дънки Energie. Бяха невероятни, тип чарлстон в тъмен цвят. Бях на единадесет години и имах нужда от тях. Срамота е, може би, но наистина ми трябваха.

„Трябват ти лекарства, когато си болна. Не са ти необходими дизайнерски дънки” – каза майка ми, докато пътувахме за вкъщи.

„Но.. аз… ги… обичам” – казах аз със сподавен глас, вследствие от плача.

„Никога не трябва да обичаш нещо, което не може да ти отвърне” – заключи тя след кратко мислене и разговорът по темата никога не продължи.

Това беше едно от любимите изречения на майка ми. Това каза и на сестра ми, когато се сбиха преди три години заради кожено яке DKNY. Тя стоеше твърдо зад идеята, че материалностите не са неща, които човек би могъл да обича. Но мога да ви уверя, че аз обичах дрехите. И все още ги обичам.

Де да можеш да си изхранвам прехраната от любовта ми към пазаруването. Дълго време си мислех, че гледането на дрехи, бижута и  чанти ще ми донесе същата радост като тази, ако ги притежавах, но се оказа, че греша. Когато видя дрехи на модно шоу, в списание, магазин или някакъв аксесоар върху моите шикозни приятелки, нещо се случва с мен физически (започва в стомаха ми) и по някакъв много организиран начин стартира моят обсесивен процес.

Първото,което правя, е да щракна няколко снимки. Ако все още мисля за това до следващия път, когато си разглеждам снимките в телефона, започвам да го търся онлайн. Понякога това изисква търсене на изображения в Google (който, ако не знаете, е невероятно точен  ако сте направили достатъчно добра снимка). Веднага след това търся съвет от моята шопинг половинка – Поли.Докато изслушвам нейното надеждно шивашко становище (вкусът й е безупречен), взимам свое собствено решение. Нуждая се от това и точка. Понякога, докато Поли ми развива теории, аз вече съм добавила две-три неща във виртуалната пазарска кошница. Настроението ми в този момент е смес от вълнение и страх, в зависимост от натрупаната сума по кредитната ми карта в конкретния ден.

Март месец тази година, нуждата ми за „нещо” се прокрадна в ума ми и удари банковата ми сметка като камион. Големият бум на 2015 г. включваше следното:

„Това ново ли е? – би ме попитала Поли сякаш е изненадана и не знае, че тъкмо съм го прибавила към гардероба за сезона

А аз някак си инстинктивно ще кажа: „Това старо нещо? Ти шегуваш ли се? Купих си го миналият септември, просто не съм го носила..много”

Предимството да живееш сама е това, че не се налага да криеш пазарските чанти и най-хубавото – не се налага да плащаш в брой. Пристрастяването ми към пазаруването е моята малка тайна. Понякога минавам през периоди (с продължителност от около месец), през които нещата се подобряват в резултат на това, че се чувствам неудобно. Не знам дали от реакциите на околните или от самата себе си, но усещането е буквално неудобство.

Тогава си определям строги бюджети или обещавам на себе си, че ще си купя само едно нещо през идващия месец. В повечето случаи успявам да се справя с това като си налагам да страня максимално много от лъскавите магазини, които сякаш имат магнити на витрините, но твърде често, нещо се случва и изпитвам неистово желание да си купя не само позволеното 1, а много повече. Ето например какво ми се случи вчера:

08:30 сутринта – разпродажба на Altuzarra. Пролетната колекция 2015 на Joseph Altuzarraбеше един от най-запомнящите се моменти от живота ми. Плаках повреме на представянето – беше толкова добро и не се срамувам да го призная. Определеният бюджет  трябваше да ме спре да не купувам нищо от тази колекция, което не е намалено. И когато моментът настъпи и успях да си избера нещо от разпродажбата, изглежда сякаш „обезопасяването” ми изчезна вдън земя. Всяка следваща красота, която хващах в ръце, беше с обещанието “последно и си тръгвам!”

Гласчето в главата ми започна да говори „Бих искалада видя сметката на кредитната ти карта”. Може би е заради новозакупената розова памучна рокля. Засмях се нервно. Бяха минали само два часа откакто я купих и не мога да ви опиша колко добре се чувстваше тялото ми. Но пък мога да споделя част от покупките ми:

• Обеци MarcAlary във формата на маймунки с мънички очарователни рубини върху опашките си
• Индийско колие (Vintage)
• Панталон – чарлстон от Zara(без да включвам разходите за подгъване)
• Ииии… най-зашеметяващите бели кадифени боруши LouisVuitton. САМО ГИ ПОГЛЕДНЕТЕ!

Иска ми се след като си признах пред света, че имам “проблем” с пазаруването (как е възможно нещо, което ти доставя удоволствие и не вреди никому да се нарича “проблем” по дяволите) – някой да ми помогне да намеря елегантно решение как да спра да се нуждая от всички тези неща.

Впрочем, тъкмо приключих една книга на Мари Кондо – „Променящата живота магия за подреждане: японското изкуство за спасяване от ненужни вещи и организация на пространството“. Тя предлага да запазим около нас само нещата, които предивикват радост. Но какво става тогава, когато намерите много неща, които предизвикат радост?Искам да кажа, маймуна с рубин на опашката? Какво по-радостно от това?