Моята малка тайна


1

Изповедта на една шопинг маниачка

Майка ми ме предупреждаваше никога да не обичам нещо, което не може да ми отвърне. Е, аз така и не успях да я послушам! Първият път, когато почувствах това странно пристрастяване към пазаруването, беше когато бях тийнейджър, в съблекалнята на голям детски магазин за дрехи. Лицето ми беше влажно от сълзи, а аз стоях в ъгъла и треперех и хлипах.

„Индия” – каза майка ми, надничайки през вратата на съблекалнята. „Там ще отидем. Взимам теб и сестра ти в Индия. Може би тогава ще разберетесмисъла на това наистина да се нуждаеш от нещо. Дано тогава спрете да се държите толкова разглезено”.

Всичко, което исках… поправка, нуждаех, беше чифт дънки Energie. Бяха невероятни, тип чарлстон в тъмен цвят. Бях на единадесет години и имах нужда от тях. Срамота е, може би, но наистина ми трябваха.

„Трябват ти лекарства, когато си болна. Не са ти необходими дизайнерски дънки” – каза майка ми, докато пътувахме за вкъщи.

„Но.. аз… ги… обичам” – казах аз със сподавен глас, вследствие от плача.

„Никога не трябва да обичаш нещо, което не може да ти отвърне” – заключи тя след кратко мислене и разговорът по темата никога не продължи.

Това беше едно от любимите изречения на майка ми. Това каза и на сестра ми, когато се сбиха преди три години заради кожено яке DKNY. Тя стоеше твърдо зад идеята, че материалностите не са неща, които човек би могъл да обича. Но мога да ви уверя, че аз обичах дрехите. И все още ги обичам.

Де да можеш да си изхранвам прехраната от любовта ми към пазаруването. Дълго време си мислех, че гледането на дрехи, бижута и  чанти ще ми донесе същата радост като тази, ако ги притежавах, но се оказа, че греша. Когато видя дрехи на модно шоу, в списание, магазин или някакъв аксесоар върху моите шикозни приятелки, нещо се случва с мен физически (започва в стомаха ми) и по някакъв много организиран начин стартира моят обсесивен процес.

Първото,което правя, е да щракна няколко снимки. Ако все още мисля за това до следващия път, когато си разглеждам снимките в телефона, започвам да го търся онлайн. Понякога това изисква търсене на изображения в Google (който, ако не знаете, е невероятно точен  ако сте направили достатъчно добра снимка). Веднага след това търся съвет от моята шопинг половинка – Поли.Докато изслушвам нейното надеждно шивашко становище (вкусът й е безупречен), взимам свое собствено решение. Нуждая се от това и точка. Понякога, докато Поли ми развива теории, аз вече съм добавила две-три неща във виртуалната пазарска кошница. Настроението ми в този момент е смес от вълнение и страх, в зависимост от натрупаната сума по кредитната ми карта в конкретния ден.

Март месец тази година, нуждата ми за „нещо” се прокрадна в ума ми и удари банковата ми сметка като камион. Големият бум на 2015 г. включваше следното:

 

2

 

 

„Това ново ли е? – би ме попитала Поли сякаш е изненадана и не знае, че тъкмо съм го прибавила към гардероба за сезона

А аз някак си инстинктивно ще кажа: „Това старо нещо? Ти шегуваш ли се? Купих си го миналият септември, просто не съм го носила..много”

Предимството да живееш сама е това, че не се налага да криеш пазарските чанти и най-хубавото – не се налага да плащаш в брой. Пристрастяването ми към пазаруването е моята малка тайна. Понякога минавам през периоди (с продължителност от около месец), през които нещата се подобряват в резултат на това, че се чувствам неудобно. Не знам дали от реакциите на околните или от самата себе си, но усещането е буквално неудобство.

Тогава си определям строги бюджети или обещавам на себе си, че ще си купя само едно нещо през идващия месец. В повечето случаи успявам да се справя с това като си налагам да страня максимално много от лъскавите магазини, които сякаш имат магнити на витрините, но твърде често, нещо се случва и изпитвам неистово желание да си купя не само позволеното 1, а много повече. Ето например какво ми се случи вчера:

08:30 сутринта – разпродажба на Altuzarra. Пролетната колекция 2015 на Joseph Altuzarraбеше един от най-запомнящите се моменти от живота ми. Плаках повреме на представянето – беше толкова добро и не се срамувам да го призная. Определеният бюджет  трябваше да ме спре да не купувам нищо от тази колекция, което не е намалено. И когато моментът настъпи и успях да си избера нещо от разпродажбата, изглежда сякаш „обезопасяването” ми изчезна вдън земя. Всяка следваща красота, която хващах в ръце, беше с обещанието “последно и си тръгвам!”

Гласчето в главата ми започна да говори „Бих искалада видя сметката на кредитната ти карта”. Може би е заради новозакупената розова памучна рокля. Засмях се нервно. Бяха минали само два часа откакто я купих и не мога да ви опиша колко добре се чувстваше тялото ми. Но пък мога да споделя част от покупките ми:

  • Обеци MarcAlary във формата на маймунки с мънички очарователни рубини върху опашките си
  • Индийско колие (Vintage)
  • Панталон – чарлстон от Zara(без да включвам разходите за подгъване)
  • Ииии… най-зашеметяващите бели кадифени боруши LouisVuitton. САМО ГИ ПОГЛЕДНЕТЕ!

3

Иска ми се след като си признах пред света, че имам “проблем” с пазаруването (как е възможно нещо, което ти доставя удоволствие и не вреди никому да се нарича “проблем” по дяволите) – някой да ми помогне да намеря елегантно решение как да спра да се нуждая от всички тези неща.

Впрочем, тъкмо приключих една книга на Мари Кондо – „Променящата живота магия за подреждане: японското изкуство за спасяване от ненужни вещи и организация на пространството“. Тя предлага да запазим около нас само нещата, които предивикват радост. Но какво става тогава, когато намерите много неща, които предизвикат радост?Искам да кажа, маймуна с рубин на опашката? Какво по-радостно от това?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *